Христо Татарчев е български лекар и революционер, деец от Българския таен централен революционен комитет (БТРЦК), основател на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и офицер от Българската армия във войните за национално обединение от края на XIX и началото на XX век. Роден е на 16 декември 1869 г. в град Ресен, Македония, тогава част от Османската империя. Той участва в подготовката на Съединението, а също и се включва като доброволец в Сръбско-българската война с Македонския батальон. След като завършва гимназия в Пловдив в 1887 г., Христо заминава да учи медицина в Цюрих. От 1890 г. учи в берлинския университет „Фридрих Вилхелм“, където се дипломира като лекар на 18 юни 1892 г. и защитава дипломна работа на тема „Професионални неврози“. Завръщайки се в родината, той е назначен за лекар в Солунската българска мъжка гимназия в Солун.

Борбата за освобождението на Македония

През лятото на 1893 г. д-р Татарчев обикаля градовете на Македония, за да проучи политическото и икономическото състояние на българското население и както се изразява той, да провери „положението на страната и главно на българщината“. През август в Солун се запознава с Даме Груев, с когото има четири срещи, на които обсъждат „дейността, която им предстои като българи, за да се подобри политическото състояние на народа ни.“ Заедно с тях в книжарницата на Иван Хаджиниколов се събират и Антон Димитров, Петър Попарсов и Христо Батанджиев и основават ВМОРО на 23 октомври 1893 г. На 27 февруари 1894 г. Христо Татарчев председателства на Ресенския конгрес на организацията, който се провежда в къщата на фамилия Татарчеви. Тя е построена през XIX век и се намира на адрес „29-и ноември“ 75, но къщата бива разрушена през 2004 г. Възстановява се в периода 2015 – 2016 г. като къща-музей, в която са изложени оригинални предмети и артефакти свързани с Христо Татарчев, исторически картини както и осем восъчни фигури.

Той е избран за председател на Солунския конгрес през 1896 г. От първия устав на комитетите направен на този конгрес, организацията започва да се нарича Българска македоно-одринска революционна организация (БМОРО). В следващите години следват преследвания и затвори заради аферите от 1901 г. – заточен е в Подрум кале, но е помилван 1902 г., а после е набеден за убийството на гръцки лекар в гръцки затвор, но Христо Татарчев бива освободен под натиска на България. Той става активен деец в революционната дейност. Последващите действия на ВМОРО са втори Солунски конгрес и подготвянето на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., в чиято подготовка и ръководство участва Татарчев.

Последствията от въстанието и живот в изгнание

Заедно с Христо Матов връчват „Мемоар на Вътрешната организация“ на българската и световната общественост, в който описват хода на въстанието, участниците и жертвите от страна на мирното население. Самият Христо Татарчев е потърсен от турското правителство за създаването на реформи в Македония и Одринско, които той съставя и изпраща. Той влиза в конфликт с поддръжниците на Яне Сандански и отстъпва от дейността на ВМОРО до Кюстендилския конгрес от март 1908 г., където е избран за съветник на задграничното представителство, а 1910 г. е избран за запасен член на Централния комитет.

Като лекар, д-р Христо Татарчев взема участие в последващите войни: той е санитарен подпоручик в българската армия през Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война. Удостоен е с народен орден „За военна заслуга“. След преживените две национални катастрофи, той продължава да се занимава с революционна дейност. Участва в създаването на Македонската федеративна организация през 1920 г., която по-късно през 1923 г. се обединява със Съюза на македонските емигрантски организации. Заради разногласията си с Тодор Александров, лидера на ВМРО, напуска България и се мести със семейството си в Торино. Там пише своите мемоари както и статии за вестниците „Македония“, „Заря“ и „Вардар“ до Втората световна война. Близък приятел е на Иван Михайлов. Връща се временно в родния си Ресен след анексирането от България през 1941 г., но след бомбардировките се мести в Нова Загора. Получава предложение от германските власти да бъде президент на Независима република Македония, но той отказва. Последните години от живота си прекарва в изгнание в Торино заради комунистическата репресивна политика и македонизация, където и умира на 5 януари 1952 г.