Британската библиотека в Лондон притежава богата славянска и източноевропейска колекция. Безспорно, най-знаковият и ценен експонат в нея е „Четвероевангелието на цар Иван Александър“ – безценен ръкопис от Второто българско царство. Той не е единственият, обаче. Има и други ръкописи с български произход, като Видинското четвероевангелие. Много от тях не носят конкретни имена, а повечето са определени със „славянски“ произход, но какво означава това?

Посещение до Британската библиотека

Направих една справка, като за целта посетих Британската библиотека, към която членувам и имам специален достъп. Разгледах редица средновековни ръкописи; за съжаление, повечето е забранено да се снимат, но за щастие, на няколко от тях снимането бе разрешено. В предходна статия за два от българските ръкописи, намиращи се тук на територията на Великобритания, разказах как те са пристигнали тук и защо са притежание на чужда държава. Това, което прави впечатление, е стилът и начинът на писане, шрифтът и самият език – те всички си приличат. Логичният извод е, че написалите книгите трябва да са обучавани в едни книжовни школи. Защо тогава произходът им не е определен? Отговорът се крие в историята.

Старобългарският език

През Средновековието старобългарският е третият език след старогръцкия и латинския, който е бил употребяван в богослужението, администрацията и създаването на поезия, философия, научна и правна литература. Още през IX – X век Преславската и Охридската книжовни школи разпространяват български книги из Европа. Територията на Първото и Второто българско царство в своите апогеи достига землище, простиращо се от Черно до Адриатическо море на запад, дълбоко на юг към Егейско море, а на север се простира в земите на Добруджа и чак до Унгария. Културното влияние на България се разпространява сред всички народи на Балканите и чак до Киевска Рус, където се простира българската писменост. Старобългарският е най-старият славянски език, който употребяват руси, поляци, словаци, чехи, украинци и т.н.

От XII век езикът претърпява значителни промени в своето изграждане и тогава се появява среднобългарският. На него продължава да се пише по българските земи до ХVІІ век, а от Търновската книжовна школа произлизат ръкописи и литературни трудове с изключителен принос за Средновековната литература. До XV век езикът и писмеността на всички тези народи се дефинира като езикът на българите. Кога обаче започват да наричат себе си „славяни“? Това се дължи на най-черните събития от нашата история, които се случват през XIV век, а именно падането под османско владичество. В своята 4-томна История на България руският филолог, историк, славист и българист Николай Державин отбелязва нещо много важно:

„След завладяването на България от османците, тези народи не биха искали да се знае, че пишат и четат на езика на един поробен народ.“

Въвеждането на „славяните“

За славяни започва да се говори от XVII век с началото на реформата на писмената система от руския цар Петър I и особено от Екатерина Велика. Идеята за панславянската идеология възниква през XVII век, когато бенедиктинският монах Мавро Орбини от Дубровник издава „Царството на славяните“. Панславизмът има за цел обединението на всички народи с близки езици под названието „славяни“. Както Державин посочва, това са всички общности, получили четмо и писмо от българските книжовни школи. Тук възниква и големият проблем – размиването на националния характер на културно-историческите паметници, като оцелелите до днес ръкописи. В трудовете на Н. Державин още четем:

„Така се изместват и подменят българските заслуги за просветата на това огромно море от близки народи. Но тогава не е имало българска държава и нямало как българите да защитят истината.“

„Но след завладяването на България от османците, тези народи не биха искали да се знае, че пишат и четат на езика на един поробен народ. Поради това преименуват старобългарския език на „църковнославянски.“

Унищожителните последствия на близо 5 века робство

България е поробена в продължение на почти пет века. Това се явява съкрушително за нашата история и културно-историческо наследство. Факт е, че имаме много малко оцелели исторически извори от Първото и Второто българско царство, които да документират славната ни история. Робството, на което сме подложени, е причината за размиването на произхода на оцелелите до днес ръкописи и артефакти. Затова се ражда новото наименование и днес умишлено са наричани славянски, което скрива истинския им произход. Научно обосновано и доказано е, че езикът на първите славянски ръкописи е старобългарският и трябва да се нарича като такъв, а не „старославянски“ или „староцърковнославянски“.

На английски, доминиращият термин е „староцърковнославянски“: Old Church Slavonic или Old Slavonic. Думата Slavonic (т.е. славянски) присъстваше на голяма част от ръкописите, които видях, обобщавайки произхода им с една-единствена дума и заличавайки всяка национална следа. Това и фактът, че се намират в чужда държава, попадали в ръцете на англичаните през вековете, е съкрушително за нашата национална идентичност. Остава като наш дълг да опознаем историята си, да я популяризираме и да я пропагандираме, за да накараме и други народи да я познават. Само тогава може да получим своето историческо възмездие, това, което поробеният български народ не можеше да засвидетелства – заслугите за писмеността и езика, на които са писани средновековните ръкописи, под общото наименование „славянски“.